Годините на Втората световна война променят завинаги авиацията. Изобретения, създадени за война, в крайна сметка са направили света ни много по-свързан. Пътуване Париж за три часа и бързи пратки от Китай - това нямаше да е възможно без появата на реактивния двигател.
В годините на Втората световна война се ражда и един друг проект, имащ далеч по-малко цивилно приложение, но поставил няколко рекорда.
През 1941 година все още има реални шансове Берлин осъществи успешен десант във Великобритания. Това кара Вашингтон да стартира проект, целящ създаването на най-големия бомбардировач. Той трябва да може да излита от САЩ, да удря цели в Германия и да се връща обратно в американските си бази.
Вижте как изглежда най-големият бомбардировач >> >> >>
Пентагонът поставя условията - самолетът трябва да е с обсег от 19 000 км, да има максимална скорост от 720 км/ч, а таванът на полета да е 14 000 метра. Така той би бил отвъд обхватът на наземен противовъздушен огън. Тези изисквания са доста амбициозни за краткосрочен проект и военните признават това.
В края на 1941 г. Вашингтон ревизира плана за бъдещия си "мега бомбардировач". Обсегът е намален до 16 000 км, като ефективен боен радиус е 6 400 км. Самолетът трябва да може да носи 4500 килограма бомби, а таванът на полета му да е 12 000 метра - над максималната ефективна надморска височина на противовъздушните оръдия на нацистка Германия, с изключение на рядко използваното 12,8 cm тежко зенитно оръдие FlaK 40.
САЩ не успяват да приключат проекта до края на Втората световна война. Той обаче получава нов тласък с началото на Студената война.
Вашингтон иска да има бомбардировач, който може да пуска атомни бомби над СССР в най-скоро време.
Така се ражда Convair B-36 Peacemaker - най-големият бомбардировач правен някога и най-големият самолет с класически бутален витлов двигател.
Първият прототип полита през 1946 година, а официалния дебют на самолета се случва две години по-късно.
B-36 е наистина огромен. Дължината на корпуса е 50 метра, а размахът на крилете е 70 метра. Височината на машината е 14 метра, а празното й тегло надхвърля 75 000 килограма. Задвижването се осъществява от 6 двигателя, като по-късно са добавени 4 помощни реактивни агрегата за засилка.
Екипажът на В-36 се състои от минимум 13 души.
[embed]https://www.youtube.com/watch?v=9FJVxtTNjJk[/embed]
Характеристиките на самолета се доближават до оригиналния план от 1941 година.
Обсегът е 16 000 километра, а максималната скорост - 700 км/ч. Таванът на полета е 13 000 метра. Максималното количество бомби е цели 39 000 килограма. Теоретично, в началото на 50-те години на миналия век това дава възможност за пренасянето на около 8 атомни бомби. В-36 е и единственият бомбардировач по това време, който може да носи свръхтежката водородна бомба Мк 17.
Всъщност, В-36 може да носи повече бомби, от все още използваният В-52. Освен това способностите на самолета са близо 4 пъти по-големи от все още използваният по това време бомбардировач В-29.
Вторичното въоръжение на бомбардировача са две 20-милиметрови автоматични оръдия на опашката му, които трябва да го пазят от вражески изтребители.
Огромните размери на В-36 го правят идеален кандидат за всякакви експерименти и секретни проекти на Пентагона.
[embed]https://www.youtube.com/watch?v=bBfme97zJCg[/embed]
Най-интересният от тях е свързан превръщането на бомбардировача в първия самолет, захранван от ядрен реактор. На теория това би позволило той да може да лети неограничено дълго във въздуха. Проблемите с радиацията обаче слагат край на проекта.
В-36 също страда от проблеми, които водят до преждевременното му пенсиониране. То е свързано основно с високата цена на експлоатацията на самолета и развитието на балистичните ракети. Не липсват и инциденти, при които В-36 неволно изпуска ядрени бомби или се разбива в земята.
Източник/ци: nixanbal.com, it.dir.bg