Лора Христова, бронзов олимпийски медалист на биатлон 15 км от Зимните олимпийски игри в Милано-Кортина, в интервю за предаването Спортът на ФОКУС по Радио ФОКУС
Добре дошла в нашия ефир, Лора! Честит бронзов олимпийски медал от екипа на ФОКУС и от всички българи!
Здравейте на всички. Много благодаря!
Лора, 48 часа след този подвиг от твоя страна, как го усещаш, как го чувстваш, когато страстите вече поутихнаха, емоциите отминаха и ти се готвиш вече за следващия старт?
Да, аз всъщност все още не съм усетила еуфорията, защото гледам да съм концентрирана за следващите стартове, понеже както знаете, предстоят още. Утре е първият, затова гледам да съм максимално концентрирана и ще се радвам и ще празнувам, след като свърши олимпиадата.
Все пак имаше ли чаша вино, както намекна в свои изказвания, веднага след състезанието?
Нямаше, защото не ми остана време, честно казано. Имах много интервюта, после имах проверка за допинг и нямаше време за нищо друго. Направо си легнах.
Да се върнем назад във времето, Лора. Какво ти струваше този бронзов медал? Какво струват всъщност твоите усилия? Защото аз гледах едно интервю на твоите треньори – Цветан Цочев и Момчил Кинов, в което те казаха, че в детските и юношеските си години тренирате всеки ден, без почивка. Връщайки се назад в онези времена, какво си мислиш?
Нямам никаква почивка, да, така е. Определено това са страшно много лишения, като започнем от липсата на личен живот, защото ние не се задържаме дълго на едно и също място. Ние пътуваме постоянно, защото се готвим главно в чужбина, особено в последните 4 години. За мен, откакто влязох в "А“ отбора на България и започнах да се състезавам при жените, почти всеки лагер е в чужбина. 20 дни лагер, после седмица и дори по-малко вкъщи. Това е доста трудно, защото не можем да си починем. Веднъж преди около 2 години се прибрах вкъщи и осъзнах, че когато се прибирам в Троян, не си разопаковам багажа, но го разопаковам, когато съм в хотелите в чужбина на лагер. И да, това ми коства. Коства ми малкото време, прекарано със семейството. Не е за всеки, определено. Психически е тежко, особено когато преминаваме през трудни моменти, защото всеки един човек има своите такива. Тогава е трудно да си далеч от фамилията. Но пък в отбора сме си много близки и сме като семейство. Това много ни помага.
Откъде идва този здрав троянски, балкански дух и характер да устоявате на лишенията, на несгодите, на трудностите? Как го постигате? Защото Троян е сърцето на биатлона в България.
Може би от дисциплината, която ни е изградена от треньорите там. Не всеки успява да устиска до такава възраст, защото тези лишения определено са доста и са големи. Не всеки е готов да плати тази цена.
Имало ли е моменти, в които ти е идвало да се откажеш, да си речеш "Писна ми, омръзна ми, стига лишения! Млада съм, живее ми се, виждам какво правят моите съученици“. Имало ли е такива моменти?
Имало е момент, в който съм искала да се откажа. Той е само един, но като цяло не ми е липсвало чак толкова много излизането с приятели, защото когато съм била вкъщи, успявам да прекарам време, което е пълноценно, с тях и винаги поддържам връзка. Затова по-скоро не. Може би единствено със семейството ми е било тежко, че съм толкова далече от тях, но се свиква. Така че не е проблем. Въпрос на характер е, може би. На мен вече не ми влияе чак толкова това, че съм далече. Харесва да пътувам.
Кога вътре в семейството осъзнахте, че имаш потенциал за големия спорт, и си дадохте сметка, че без лишения, без раздели няма да стане?
Моето семейство винаги ме е подкрепяло в решенията, които взимам. Аз още от малка бях поставила пред себе си за цел, че искам олимпийски медал. Още откакто след тренировка се прибирах да гледам по телевизията биатлона, радвах се на другите големи спортисти и винаги ми е било за цел да спечеля олимпийски медал. Да, тогава не знаех – естествено, като всяко малко дете, какво ще ми струва, но с времето, когато го осъзнах, за мен не беше проблем да платя тази цена. Както знаем, и спортът е до време. И се наслаждавам на всеки един мой ден от ежедневието. Харесва ми това, че сме в планината. Харесва ми да тренирам и просто обичам това, което правя. Може би заради това не ми тежи чак толкова много. А относно семейството – както казах, те винаги са ме подкрепяли във всяко едно решение, което взимам, и са били зад мен и са вярвали в мен. И още вярват.
Какво искаш да кажеш на първите си треньори Цветан Цочев и Момчил Кинов? Къде се намират те в сърцето ти, в душата ти? Хората, които са ти дали импулса към биатлона, докато си още малко дете?
Аз никога няма да забравя откъде съм тръгнала и съм безкрайно благодарна за това, че са ме изградили като личност и като спортист. Защото, когато си дете, първите треньори са ти като родители. Те успяха да изградят у мен дисциплина и отговорност, защото като малка не бях много отговорна, ако трябва да бъда честна. И съм им благодарна не само за успехите в спорта, а и за това, че са ми помогнали да се изградя и като човек.
Когато на предишните зимни игри в Пекин 2022 ти завърши последна в спринта, какво си каза тогава? Отчая ли се, поглеждайки вътре в себе си?
Не, никога не съм се отчайвала в онези моменти, защото аз знаех, че не все още не съм готова за по-сериозни резултати. Разбира се, това не ме е демотивирало, за да стартирам с мисълта, че ще бъда последна. Дадох всичко от себе си тогава, но не бях изненадана, защото аз все още бях много малка, едва на 18-годишна възраст участвах при жените, а все още бях при младежите, като не се надявах на кой знае какво класиране. Затова просто се наслаждавах на самата олимпиада. Бях много щастлива, че имам възможността да се състезавам срещу тези спортисти, защото това бяха най-добрите и все още са някои от тях. Най-добрите в биатлона винаги са ми били модел за подражание и просто това беше голяма емоция за мен.
Ти си родена през 2003 г. и нормално е да нямаш спомени от златното поколение български биатлонистки – Катя Дафовска, Ива Шкодрева, Ирина Никулчина, Павлина Филипова, Радка Попова и Надежда Алексиева. Смяташ ли, че сега вашето поколение слага начало на нова златна генерация в женския биатлон, особено след твоят чутовен успех?
Вярвам, че е така, искрено вярвам. Всички тренираме усилено. Знам колко много тренираме, и момичетата, и мъжете, и че даваме всичко от себе си заедно. Виждам и повишаването на класата в нашия отбор по отношение на ски бягането и стрелбата. Наистина вярвам, че предстоят едни хубави времена за българския биатлон.
Италианците пишат за теб, че си се почувствала като дете, което сбъдва мечтата си: "Това е резултат, който има специално значение за нея, с усмихнато почти объркано лице и мечтателните очи на човек, който преживява този момент като дете“. Наистина ли така го усети бронзовия медал в секундата, в която осъзна, че го печелиш?
Да, тогава се почувствах точно като детето, което мечтаеше за олимпийски медал и което когато го питаха каква ти е целта, отговаряше: да взема олимпийски медал. Винаги съм вярвала, че е възможно да се случи, но наистина не го очаквах точно сега. Почувствах се като дете, който сбъдва мечтата си.
Наистина ли, Лора, в съблекалнята, останалите биатлонистки са се питали след старта: "Кой е това българско момиче, което взе бронза?“ Имаше ли го този момент?
Франциска Пройс попита останалите. Да, така беше. И аз тогава разбрах, че съм останала на трето място и че не съм била изместена, защото нямах телефон в себе си и не бях погледнала. И тогава се зарадвах. Да, това е истината. Те всички бяха много мили, всички ме поздравиха. Доста спортсменски се държим едни към други в нашия спорт и всички бяха много щастливи.
Италианската легенда Доротея Вирер каза, че е изключително щастлива за твоя успех и че подобни успехи са реклама за биатлона, тъй като на олимпийския подиум се качват по-малки нации като България. Кога Доротея Вирер стана твой идол?
Винаги съм я харесвала заради нейната увереност, нейната стрелба, освен това тя е много красива. Харесвам я, харесвам и това, че е харизматична, земна, винаги поздравява и просто енергията й ми допада.
Доротея Вирер заяви, че ти си се поучила от нейния съвет да нямаш очаквания и да си напълно спокойна, което те доведе и до безгрешната стрелба. И в тази връзка как го постигна? 20 точни изстрела без нито една грешка.
Не ми се случва за първи път. Просто успявам да се концентрирам и да остана сама в главата си без никакви странични мисли, успявам да ги елиминирам и се фокусирам единствено върху правилното изпълнение на стрелбата, върху всеки един елемент. Просто за мен е лесно да се абстрахирам от емоциите, които се опитват да връхлетят в такива важни моменти, което смятам, че е голям бонус за мен и е много важно.
Утре е спринтът на 7,5 км. Какво да очакваме? Спокойна ли си? Уверена ли си?
Уверена съм, спокойна съм и ще се наслаждавам на едно чудесно състезание на Олимпийските игри. Надявам се да успея да направя добър резултат. Ще давам всичко от себе си.
Да поговорим малко за Троян, за болката на Троян, липсата на ролбан, за базите, за това, че вие сте принудени да тренирате в чужбина с националният отбор. Какво усещаш, когато говориш по тази тема?
Усещам надежда, когато говоря по тази тема, защото се надявам да се подобрят нещата и да се вземат мерки за подобряване на базите в България за подготовка. Искрено вярвам, че е така и се надявам този резултат да допринесе за развиването на такива.
В интервю за "Троян експрес“ преди няколко години, твоите треньори Цветан Цочев и Момчил Кинов разказаха нещо, което ме шокира. Тъй като нямате нормална писта за биатлон в Троян , тренирате ски бягане по шосе, по което минават автомобили. Как се чувстваше тогава? Опасно ли беше? Или това е риторичен въпрос?
Да, опасно беше и все още е. Затова последните пъти, когато се прибирам в България, тренирам рано сутрин, защото няма толкова движение. Мен ме е страх от движението, от колите. Искрено се надявам в най-скоро време да имаме вече готова база, където и малките деца да тренират, защото те нямат толкова бързи реакции и за тях е още по-опасно.
Лора, какво си мислиш за твоите връстници и състуденти, които водят един по-друг живот, поддават се на социалните изкушения? Как издържаш ти на тази, меко казано, изолация в спорта? Осъзнат твой избор ли е това?
Да, определено осъзнат от мен избор. На мен това не ми липсва, защото когато бях по-малка съм изживяла всичко това и за мен е било достатъчно. Сега също си позволявам такива моменти, забавления, ако мога да кажа така, когато не сме в активен сезон, когато няма усилена подготовка, когато приключат всъщност състезанията през пролетта. Но не, това не ми липсва. Аз съм щастлива, както казах, с начина ми на живот и това, което правя, ме зарежда всеки ден.
Кое е първото нещо, което ще направиш, връщайки се у дома? Някъде четох, че любимото ти ястие е пълнени чушки. Кой ще го сготви?
Да, любимото ми ястие е пълнени чушки. Бабите ми ще ми сготвят, защото имам две, но вече нямам търпение да хапна баница, ако трябва да съм честна. Първото нещо е да се видя със семейството и с приятелите си.
Пълнените чушки с какво са: с ориз и кайма или само ориз? А баницата - със сирене или с тиква?
С ориз и кайма определено ги предпочитам, но сега моят фаворит е с яйце и сирене. Баницата също със сирене, а ако сложим мед отгоре, става още по-хубаво.
Има ли опасност, Лора, сега, след този медал, ти си вече мега звезда в България, някак си да се вдигнеш във високото, да забравиш откъде си тръгнала?
Не, аз не съм от този тип хора, винаги ще знам от къде съм тръгнала. Винаги ще се радвам да помагам и се възприемам като земен човек. Няма такава опасност.
На финал, какво искаш да казваш от сърце на феновете си, на българите, на цяла България?
Искам първо да благодаря на федерацията по биатлон, на целият екип треньори, масажисти, доктори, вакс-майстори, на моите съотборници - без всички тях това нямаше да е възможно. Искам да кажа на всички българи, че мечтите се сбъдват, стига да ги преследваме упорито всеки ден.
Лора Христова: Почувствах се като дете, което сбъдва мечтата си
