„Музиката е много по-голяма дипломатическа мисия от тази, която изпълняват политиците.“
„Можеш да пишеш поезия, да говориш, да пишеш романи, можеш да пишеш есета, песни, поеми. Но един тон, който ще те улучи - определен тон, определена фраза - това е нещо уникално“, заяви в интервю за БГНЕС един от най-прочутите китаристи на Балканите - Влатко Стефановски, пристигнал в Пловдив със своето трио за концерт на откритата сцена „Малките конюшни на Царя“. Събитието бе част от юбилейното десето издание на Международния китарен фестивал GuitArt X Festival, а историческата атмосфера на Стария Пловдив се оказа естествен фон за музикант, чиято работа от десетилетия е дълбоко свързана с духа и музикалните традиции на Балканите.
Стефановски не крие, че усеща региона като своя естествена територия - не само в музикален, но и в чисто човешки смисъл.
„Вече от доста дълго време се занимавам с изследването на балканския фолклор, най-вече на македонската музика, разбира се. Но трябва да призная, че се чувствам като балканофил. Обичам Балканите и пътувам из Балканите. Мога да кажа, че ги познавам доста добре - не само моята страна, но и околните държави“, казва музикантът.
С усмивка добавя, че след всички тези години пътувания вече би могъл да бъде своеобразна жива карта на региона.
„Аз съм един вид Google Maps за Балканите. Мисля, че знам всички разстояния между всички градове, села, морета, езера и така нататък.“
В триото до Стефановски застават двама музиканти от по-младото поколение – синът му Ян Стефановски на барабаните и Иван Кукич на бас китарата. Именно срещата между дългогодишния сценичен опит на Стефановски и енергията на младите музиканти се превръща в една от важните теми в разговора ни.
Именно Балканите са и един от основните източници на музикалния език, който Стефановски развива още от времето на „Леб и сол“. В регион, в който и до днес нерядко се спори чия е дадена песен или традиция, музиката на групата успява да прекрачи тези разделения и да създаде общо пространство между слушателите.
За Стефановски ключът към това пространство е в естественото усещане за ритъма и в свободата традицията да бъде пречупена през съвременния звук.
Само няколко дни преди концерта в Пловдив той и синът му присъстват на майсторски клас на световноизвестния барабанист Дейв Уекъл, свирил с Чик Кърия и редица други големи имена.
„Много интересно беше, че той започна да говори за неравноделните ритми. По време на майсторския клас започна да свири ритъм в седем осми. Не знам дали знаеше къде е дошъл - че е дошъл точно в центъра на място, където този ритъм се свири страшно много. Майсторският му клас беше в Ниш, в Сърбия“, разказва Стефановски.
Докато слушал демонстрацията, неволно си помислил за музикантите от тази част на Европа, за които подобна ритмика не е екзотика или сложна музикална конструкция, а нещо напълно естествено.
„Седим там, а много голяма част от барабанистите от този край са истински майстори на тези неравноделни ритми. Включително и синът ми Ян, който свири с мен. Тези ритми за нас са естествено явление. Вградени са ни в ДНК. Ние разбираме тези ритми.“
Точно тази естественост стои и в основата на експериментите, които младият Стефановски започва с останалите музиканти от „Леб и сол“. Задачата им тогава не е просто да използват фолклорни мотиви, а да дадат на традиционната музика ново място и нова жизненост.
„Това, което аз като млад музикант се опитах да направя с моите приятели от групата „Леб и сол“, беше по някакъв начин да еманципираме тази музика. Тогава народната музика не беше толкова популярна. Рокендролът беше популярен. Ние се опитахме да ѝ дадем някаква нова свежест, някакъв нов дух - да вземем тази народна музика и да я изсвирим на електрически китари.“
Стефановски подчертава, че „Леб и сол“ не са първите музиканти, които търсят среща между традицията и електрическия звук. Убеден е обаче, че групата намира собствена и успешна формула.
„Разбира се, ние не сме първите, които са правили това, но мисля, че намерихме много добра формула и че през 70-те години направихме нещо доста значимо.“
В тази формула китарата се превръща не просто в инструмент, а почти в човешки глас. Стефановски започва да пренася върху струните вокалните линии от традиционни песни, изпълнявани от големи певци и певици.
„С електрическата китара всъщност свирех вокалните линии на някои много добри народни песни. Така че се опитвам да намеря ключа към свързването между онова, което наричате традиция, и съвременната музика. Тоест - съвременния звук.“
Любовта към електрическата китара не е отслабнала и след десетилетия на сцена.
„Бях луд и все още съм луд по звука на електрическата китара. Във всичко, което правя, се опитвам да бъда вокалист чрез свиренето си - да уловя тези нюанси на вокалното изпълнение и да ги преведа на езика на китарата. Защото самият аз не съм кой знае какъв певец, но се опитвам с китарата да хвана онези нюанси, които са толкова характерни за традиционната музика.“
Днес около него на сцената вече има и съвсем младо поколение музиканти. Контрастът между десетилетията опит и енергията на двайсетгодишните не е пречка, а двигател за триото.
Стефановски се опитва преди всичко да отговори на тяхната енергия
„Опитвам се да бъда на тяхното ниво. Това означава енергийно - да излизам на сцената с ентусиазъм и устрем, сякаш съм на 20 години. Те са на 20 и няколко години и в тях има огромна страст и огромна младежка енергия.“
Но обменът между поколенията работи и в обратната посока. Ако младите музиканти носят устрем и свежест, Стефановски им дава онова, което не може да бъде научено единствено в репетиционната - опита от стотици сцени, пътувания и непредвидими ситуации.
„От друга страна, мисля, че аз им съкратих пътя към голямата сцена. Не мога да кажа към целия свят, но обиколихме доста места. Тази вечер ще бъде 195-ият концерт на този състав.“
Тези близо двеста концерта означават много повече от сценични изяви.
„Младите хора преживяха с мен какво ли не - добро озвучаване, лошо озвучаване, добър транспорт, лош транспорт, добър хотел, не толкова добър хотел. Видяха с мен как изглежда барабаните ти да се разпаднат насред концерт, да се скъса кожата на малкия барабан, да изгори усилвател и така нататък.“
Именно това е частта от професията, която според него се усвоява единствено с времето.
„Това, което аз им давам, е някакъв опит от дългогодишната работа. Все пак аз съм повече от 50 години на сцена. Повече от 50.“
Половин век пред публика неизбежно означава и песни, изпълнявани стотици, понякога вероятно хиляди пъти. Въпреки това Стефановски не гледа на тях като на механично повтарян репертоар. Емоцията може да се появи неочаквано и да придаде напълно нов смисъл дори на композиция, родена преди десетилетия.
Точно това се случва на концерт в Кочани, непосредствено преди гостуването му в Пловдив.
„Свирихме в Кочани, където се случи огромна трагедия. И аз свирих „Чукни во дрво“ и някак ми се върнаха определени чувства. Текстът асоциира с красота, с любов, с радост, а атмосферата там все още не е особено радостна. Някаква емоция ме застигна към края на концерта.“
Концертът е благотворителен, а публиката, по думите му, е била топла и отзивчива. Но точно при тази песен споменът и настоящето се срещат по особен начин.
„Чукни во дрво“ носи и дълбоко личен спомен за Стефановски. Песента е създадена през 1989 година, когато той очаква раждането на първото си дете - дъщеря си Ана.
„Тогава жена ми беше бременна с дъщеря ни Ана. И аз бях в някакво особено състояние. Не просто настроение. Бях вдъхновен, бях инспириран, бях въодушевен, бях развълнуван, докато очаквах първото си дете. И така се роди тази песен.“
И точно тук, според него, се крие едно от качествата, които правят музиката незаменима - способността ѝ да достига до усещания, които езикът трудно може да формулира.
„Музиката много често улавя емоции, които думите не могат да уловят. Музиката има своя магия и свое въздействие, което е уникално.“
Думите също имат огромна сила, но музикалният тон понякога стига до човека по път, който няма нужда от обяснение.
Тъкмо тази способност на музиката да достига отвъд думите придобива още по-голямо значение във време на войни, трагедии, разделения и напрежение. За Стефановски тя продължава да бъде един от най-силните начини хората да бъдат свързвани, независимо от произхода си.
„Аз винаги твърдя, че е така. Хората, които се занимават с музика, се занимават с изграждане на мостове. Аз се смятам за един от тях.“
Образът на моста не е абстрактна метафора. За музиканта той се случва всеки път, когато хиляди непознати се окажат заедно пред една сцена.
„Изграждане на мостове, свързване на хора. На един голям рок концерт никой не те пита откъде си, какъв си, защо си. Всички преживяват едно и също, пеят една и съща песен и се радват на едно и също събитие.“
След повече от половин век на сцената Стефановски продължава да вижда именно това като една от основните мисии на музиканта.
„Аз се смятам за човек, който изгражда мостове, и вярвам, че така ще бъде и занапред.“
А финалът на разговора звучи и като обобщение на цялата му музикална философия:
„Музиката е много по-голяма дипломатическа мисия от тази, която изпълняват политиците.“ | БГНЕС
