Ние не знаем кой е добрият в България, но знаем, че всички са лоши
Погледнете колко бездарни артисти излизат, то просто стана страшно
Държавата има криворазбрана представа за културата
В Международния ден на театъра разговаряме с директора на Сатирата Калин Сърменов за дереджето на българския театър и защо мотото на честванията на празника е „Да обичаш на инат“. Сърменов бие тревога, че все повече хора се занимават с тази професия от гледна точка на актьороманията, не толкова от гледна точка на желанието, истинския талант и потребност, а от манията за това да си по-известен, да те гледат, да те харесват, по някакъв начин да инвестират в теб. Той смята, НАТФИЗ, НБУ и разни колежи завършват хора, които дълбоко не смятат, че това е професията им в истинския смисъл на това желание, а са просто театроманияци. Различни категории театри трябва да има, за да могат те да бъдат финансирани според необходимостите си. А не всички наравно, както сме в момента. Няма никаква разлика между Сатиричния театър и театъра в Търговище, дава за пример Калин Сърменов.
- Днес е Международният ден на театъра, също днес ще бъдат връчени наградите „Икар“ за сценични изкуства на Съюза на артистите в България. Мотото на церемонията е „Да обичаш на инат“, заглавието е на филм на Николай Волев. Защо го избрахте, господин Сърменов?
- Аз не съм го избирал, но има нещо хубаво в това, че в крайна сметка нашата професия и това, което правим, особено сценичните изкуства напоследък, е точно такъв процес, въпреки всичко. Вчера едни журналисти ме попитаха как, по какъв начин стимулирам младите хора. Което е голям проблем.
- И какъв бе вашият отговор?
- Това са две неща. Първо, много ясна оценъчна система и второ, много ясна приоритетна система. Младите хора и въобще таланта има нужда от ясни, структурирани принципи и правила и критерии за развитие. Иначе няма развитие. Иначе е ясно, че при нас няма толкова много пари, че при нас няма толкова много лустро. Всички тези неща са ми ясни. Но, в крайна сметка, ако ни убием тази любов на инат и желанието да го правиш, то след това няма нищо.
- „Театър, любов моя“, бе написал големият Валери Петров през 1981 година...
- Това е логичен въпрос, защото в последните години забелязвам все повече хора, които се занимават с тази професия от гледна точка на актьороманията. Не от толкова от гледна точка на желанието, истинския талант и потребност. А манията за това да си по-известен, да те гледат, да те харесват, по някакъв начин да инвестират в теб. И това е много лошо за нас. Защото и в НАТФИЗ не полагат усилия да си редуцират представите за това как трябва да бъде. Сега примерно излизат три класа на един преподавател. Аз преподавам последните 6 години и виждам колко е трудно с 20 човека да се справиш и да им обърнеш внимание, камо ли с 60. Но понеже те взимат финансиране на човек, това ги устройва и понеже са затворена система, на никой не му прави впечатление. Те не могат да съберат толкова много кандидати, те учат и в „Любен Гройс“, където преподавам аз, в Нов български университет, на много места кандидатстват. И се разпилява и те накрая ги дърпат от улицата и естествено, че завършват хора, които дълбоко не смятат, че това е професията им в истинския смисъл на това желание. Театроманияци, просто е това. И затова ние, нашата среда, трябва да успеем да запазим поне любовта, но мисля, че и нея вече сме убили. Защото нямаме общи критерии, обща платформа, на която да стъпим. Ние не знаем кой е добрият в България. Знаем, че всички са лоши. Този е омразник, този е крадец. Но кои са добрите? Смислените? Ние сме това го минахме, видяхме резултатите. И това като общество е голям проблем. И ние като съсловие някак си повтаряме модела. И затова е много отговорно как живеем, какъв пример даваме, какви са средствата, които използваме, за да мотивираме хората около нас. Ние в последните 7-8 години даваме много лош пример. А това си е цяло едно поколение, което пристига.
- Служебният министър на културата Найден Тодоров поиска промяна в начин на финансиране на театрите. Значи ли това, че реформата на Вежди Рашидов, която действа вече 15 години отива в историята?
- Хванал съм се за едно изречение от думите на министъра - работни групи и се надявам в тези работни групи да се роди истината и логиката. Факт е, че в момента старата методика в този си вариант не може да остане във времето, в което водим този разговор. По простата причина, че всъщност ние нямаме актуализация на бюджета, нямаме актуализация на самата методика. Тази методика, като всеки един закон, трябва на съвременния език да се ъпгрейдва. Ние не го апгрейдваме. Ние го оставихме така, то не е пипано. Колкото и да ми разказват някои, които се опитват да седят в затворени пространства на тъмно и да правят театър за двама души някъде в някой ъгъл, логиката на нашото изкуство е то да бъде свързано с зрителите. И ако ние нямаме отношение към това, се губи целият фокус на тази професия. Мен ме плаши това, че ако ние рязко сменим системата, това няма да доведе до нищо добро. Според мен по-важното е да се ъпгрейдне този процес, в който в момента се намираме колкото може спрямо съвременните условия и в това време да се даде възможност да се измисли и да се работи по новата стратегия.
- На едно място казахте, че държавата трябва да каже какво разбира под култура. Какво е за нея е културата?
- Днес седях на светофара и четири коли минаха на чисто червено. Ето, това е културата. Докато ние не разберем, че културата е следствие а не причина, тогава ние в момента разсъждаеме така: какво е култура? Да задоволим едни хора, които обичат да танцуват, да пеят, да рисуват, обичат да свирят. Нека там нещо да вършат. Но това, че те имат един принаден продукт към обществената социална среда, никой не отчита. Защото тези, които минаха на червено тези, които не отстъпват място на възрастните хора в трамвая, тези, които псуват тези, които се държат арогантно, начинът, по който се държат даже в политиката - това всичко е плод на криворазбраната представа на държавата за култура. И ако държавата не знае, че това е културата, какъв разговор водим? Ние всички сме интелектуалци. Ами да, като погледнете колко артисти излизат, то просто стана страшно. Страшно много. И то бездарни. Има критици, това трябва да бъде извадено и да бъде казана просто истината каква е. Наши артисти участват във „Вяра, надежда, любов“. Ами, срамувам се. До там го докарахме. И няма кой да каже вижте, чакайте, стоп, това не става, това става. Няма. Моментално първата ни работа е леко да поизлъжем, някои наши хора да сложим. Ами комисията в киното? Аз съм кандидатствал със сценарий. В комисията за киното пет приемат, пет кандидатстват. След това се сменят. Тия, които са спечелили вече приемат, а ония кандидатстват. Те са такива бандити, че е срамота. Шеф на киното ми вика, ти ако знаеш там за какво става въпрос! Косите ми са изправиха. Никой не се е интересувал дали е хубав филма, или не.
- Много са атаките срещу Националния фонд „Култура“, господин Сърменов?
- Ами какво да кажа? На всички е ясно. Моето уважение към този изтъкнат български певец, който не е разбран, който иска да вземе един милион, за да може да развие изкуството си. И нагло излиза по телевизията, гледа в камерата и обяснява как всъщност светът му е длъжен. Как сме ти длъжни, не те ли е срам! И в същото време има хора, които подрастват, които се развиват. Това ли е примерът, който ние като общество им даваме? (Става дума за Иво Аръков, в сряда БНТ излъчи репортаж как концерт от турне за над 250 000 евро на Иво Аръков в Париж е бил пред почти празна зала, б. р.)
- Трябва ли да се съкръщават театри, има такива гласове?
- Задължително. Дали ще го наречем съкръщаване или да им се смени статута, това вече го решава държавата. Имаше една идея на времето, която аз подкрепих. Боил Банов я предложи, и тя беше много разумна - да се направят проектни центрове. Т. е. градове, в които видимо през годините отчетността показва липса на всякаква логика за развитие на принципа на финансиране, да се направят проектни центрове. Държавата отпуска едно количество пари, 300 000 евро на годишна база, те се разпределят на няколко проекта, кандидатстват хора по проекта и печелят. Едната малка част се връща, просто за да е коректно към харченето на парите, другата влиза в салоните с определено количество представления, след което представлението става тяхно. И ако то носи в себе си смисъл и пазарни и художествени логики, то вече може да се използва и да се работи. Така че в това имаше нещо много смислено.
- Какво стана с тази идея на Банов?
- Всички се уплашиха тогава, защото като кажеш на българина, че трябва да свърши нещо, първата му работа е да каже - а-а-а, не. Ние сме много работливи на думи, както сме много работливи, много сме гостоприемни на думи, много сме талантливи на думи, ние сме на думи страшни. Като опре до делото, всеки почва да се дърпа назад. Но мисля, че идеята на Банов е изключително добър вариант. Разбира се, решение за това трябва да вземе Министерството, но след като го говорим за това, това води до така наречената категоризация. Да се разберат, категоризация не значи по-добри, по-лоши, първа категория, втора... Различни категории трябва да има, за да могат различните пространства да бъдат финансирани според необходимостите си. А не всички наравно, както сме в момента. Няма никаква разлика между Сатиричния театър и театъра в Търговище.
- Трябва ли навсякъде театрите да са щатни?
- Разбира се, че не. Трябва да има театри с щатни трупи, но те да бъдат така финансирани и структурирани, че да бъдат пример и да бъдат притегателна сила, да са нещо, за което, както на времето, всички се бореха да дойдат в София. Щатната уседналост те успокоява. Директорът е мандатна влъжност, но щатният артист не. Директорът си отива, но щатният артист остава. Чистачката остава, главният счетоводител, всичките остават. И те се чувстват като вечни - викат кой си ти, че да ми кажеш? Аз съм се срещал с безумни неща тук в последните 10 години. Така че това нещо трябва да се промени или да му се намери също логиката. Защото, какво значи ти си на щат? Хубаво е репертоарен театър да има трупа. Но колко репертоарни театъри да има? Не може да бъдат 40 и кусур. Няма как всичките да са репертоарни. Така не може. Разбирам, сигурно някои ще скочат и ще ме тричат, обаче това трябва да се промени и Министърството обеща държавата да си поеме отговорността по въпроса за кой е тази култура и да почне да работи.
- Найден Тодоров е за втори път министър на културата. Някакви надежди има ли с него? Все пак е човек от бранша?
- Да, да, ние с него имаме диалог, ние започнахме диалог и с предишния министър Мариян Бачев, но така се случиха нещата. Тази непрекъсната смяна е нещо ужасно. Това е най-лощото, което можахме ние като народ да си навлечем. Независимо дали някой харесва някой друг, за мен устойчивостта на модела е единственият начин за правилно и перспективно развитие.
- На 29 септември миналата година в интервю за нашия вестник ми казахте, че имате ръст на заплатите на ежегодна база между 20% и 40%, а средната заплата в театъра е над 3000 лева. Продължава ли така или вече ще има някакъв спад?
- Не, спад на заплатите не може да има. Даже сега ще ги увелича пак въпреки ситуацията, в която сме. Ние сме театър с възможно най- добри финансови показатели. И понеже системата е в колапс, допълнителното материално стимулиране не мога да го използвам като инструмент за поощряване в работния процес, ще вдигна с поне 5-6% заплатите сега. Това е единственият начин, по който могат да се задържат можещите и смислените хора в театъра. Аз разбирам, примерно, и Александра Сърчеджиева играе много, и Албена Михова и въобще звездите ни в театъра играят много. Но държавата трябва да направи така, че аз да имам инструмент, чрез който да ги задържа. Аз момента не мога да ги задържа. Колкото и да са им добри заплатите, защото те наистина са им добри, но не са достатъчно добри. Трябва да бъдат достатъчно добри. В мига, в който станат достатъчно добри, това е инструмент, който категорично променя цялата картина. Тук трябва да се намеси държавата. Ние, големите мастодонски театри, нямаме вече средства, чрез които да се борим с това.
- Значи това, което взимате от собствените приходи вече не е достатъчно, затова искате още от държавата?
- Не, не искам от държавата нищо. Аз съм си много добре така. Въпросът е да има ясни правила, а не да ми дават бюджета в средата на годината. Ние още нямаме бюджет, а сме април, пред края на сезона. И така е от вече 5 години. И най-накрая скълъпват нещо. Министерството, аз ги разбирам, и те се чудят какво да направят. Почват да го скъсяват, да го режат и викат това е, само да избутаме.
- До следващия министър...
- Точно така, до следващия министър. Да го пробутаме на другия проблема. И ние с Найден Тодоров си говорихме точно това - че всеки бута на другия. Аз не искам още пари. Искам си тези пари, които са ни по закон. Ние си ги изкарваме, аз нямам проблем. Въпросът е министерството да си структурира приоритетите. Иначе не може да става, колкото и да сме добри. Ние даже през ноември миналата година, имахме ръст на приходите и зрителите спрямо по-миналата година. И пак бяхме зле финансово. Което е абсурд. Хората идват, вчера и трите ни салона бяха пълни, 700-900 човека са минали вчера. И какво от това? Моята цел през годините бе да превърна Сатирата в място, където хората да искат да идват, а артистите да знаят, че тука ще намерят едно пространство, в което ще се развиват и си заслужава да останат. Говоря за талантливите, защото за таланта човек трябва да се грижи, нали? Неталантливият сам ще се оправи някак си, бурените в градината сами растат. Той ще бъде нахален, ще плюе, ще обижда, ще лъже, ще маже и ще оцелява някак си. Но талантът е раним. Ако имаш едно цвете на поляната трябва да отидеш да го полееш, защото другите ще го удушат.
- Какво бихте пожелали на артистите и публиката в Международния ден на театъра?
- Повече да се гледаме в огледалото. Това е много важно в момента. Да се гледаме в огледалото, да си даваме сметка какво виждаме в него. И да работим за това, защото идват младите, въпросът е какво оставяме за тях? Сатиричният театър продължава своята мисия за паметта - да пази паметта. Затова сега качихме на основната колона на театъра маските и на Катя Паскалева, Константин Коцев и Васил Попов. Всичко това го правя не за нас, а за тези, които идват, да видят как сме стигнали до тук, кои са били тези, благодарение на стъпваме и продължаваме да стъпваме на тази сцена.
Нашият гост
Калин Сърменов е роден на 25 май 1963 г. Завършил е кинорежисура в класа на Мариана Евстатиева и актьорско майсторство в класа на Гриша Островски. След завършването си работи в продължение на един сезон в театъра в Пазарджик. Връща се в София и заедно с приятели основават частен театър “Алтернатива”. Основател е на една от нашумелите рок групи през 90-те години - “Контрол”, както и автор на голяма част от хитовете на групата. Сърменов доби голяма популярност с ролята си на Михаил Михайлов - Милото в хитовия сериал “Седем часа разлика”. Играе също в много филми и сериали, сред които “Коледата е възможна” (2001), “Църква за вълци”, “Полицаите от края на града” и др. През 2012 г. е назначен за временен директор на Сатиричен театър, а през октомври 2017 г. е избран за директор на театъра.
Автор: Тодор Токин
trud.bg
