Народното събрание без шебеците и националната трагедия на изгубения цирк
Откриват новото Народно събрание. Камери, протокол, речи, сериозни лица, костюми, папки. Всичко както трябва. Подредено. Спокойно. Почти… подозрително спокойно.
И точно тук идва големият проблем.
Шебеците ги няма.
Няма ги да подскачат, няма ги да викат, няма ги да вкарват енергията на квартален спектакъл в иначе скучния парламентарен декор. Няма кой да превърне всяко изказване в нещо между стендъп и репетиция за вечерно шоу. Тишината е толкова плътна, че човек започва да се оглежда дали не е сбъркал канала.
В същото време, някъде пред телевизорите, шебеците гледат откриването. Мълчаливо. Тежко. Драматично.
Един държи дистанционното като символ на изгубена власт. Друг бърше сълза, но не е ясно дали от тъга или от навик да реагира емоционално пред камера, която вече я няма. Трети въздиша и тихо си казва: „Ех, ако бях там, сега щях да направя едно включване…“
Иронията е пълна. Народното събрание върви като по учебник. Никой не крещи. Никой не прекъсва. Никой не се държи така, сякаш е в телевизионен формат с публика и аплодисменти. Дори микрофоните изглеждат леко объркани – свикнали да понасят повече драматизъм, сега просто предават нормални изречения.
А партийната телевизия на шебеците? Тя също е в странна ситуация. Без цирк от парламента, съдържанието започва да прилича на нещо… обикновено. Опитват се да анализират, да коментират, да изглеждат сериозни, но някак не им се получава. Липсва им основният герой. Липсва им шумът.
В студиото някой предлага: „Дайте да направим извънредно изказване.“
Друг пита: „От къде?“
Пауза.
Тишина.
Няма трибуна. Няма сцена. Няма публика.
И тогава става ясно – без Народното събрание шебеците са като цирк без шатра. Могат да се опитват, могат да говорят, могат да жестикулират, но магията просто я няма. Защото магията им винаги е била в това да превръщат сериозното в смешно, а институцията – в спектакъл.
А сега?
Сега гледат. И чакат. И вероятно се надяват някой ден пак да се върнат, да вдигнат шум, да размахат ръце и да обявят, че „шоуто започва“.
Само че този път публиката май е поумняла.
И колкото и иронично да звучи, може би Народното събрание наистина ще стане малко по-скучно. По-тихо. По-предвидимо.
Но и по-нормално.
Защото циркът си има място. И то не е там, където се взимат решения за всички.
И ако нещо трябва да остане след този сезон, то е едно просто, ясно заключение:
Такива шебеци, такива подлизурковци, такива политически артисти на всяка цена – нямат място там повече.
