Безследно изчезналите в България – между насилието, архивите и паметта
30 август – Международен ден на жертвите на насилствените изчезвания.
Има изчезвания, за които времето не носи отговор.
Човек е отведен от дома си. Последно е видян в милиционерски участък, следствено отделение или затвор. Семейството пита къде е. Отговор няма. Няма присъда, няма официално съобщение, няма гроб.
Точно в това се състои особената жестокост на насилственото изчезване – човекът не просто е лишен от свобода. Той е изваден от закона и от публичния живот, а близките му са оставени в неизвестност.
На 30 август светът отбелязва Международния ден на жертвите на насилствените изчезвания. ООН определя насилственото изчезване като случай, при който човек е арестуван, задържан или отвлечен, а държавата или действащи с нейна подкрепа структури отказват да признаят лишаването му от свобода или да разкрият съдбата и местонахождението му.
Тази дефиниция е важна и когато говорим за България. Защото „убит“, „изчезнал“, „безследно изчезнал“ и „жертва на политическа репресия“ не са напълно взаимозаменяеми понятия. Историческата честност изисква да правим тази разлика.
След 9 септември 1944 г.
Една от най-тежките страници започва непосредствено след 9 септември 1944 г.
В първите месеци след идването на власт на Отечествения фронт в България започват масови арести, убийства без съд и присъда и политически разправи. Част от задържаните са убити, други са отведени в неизвестна посока, а съдбата на трети остава неясна за семействата им.
Точният брой на жертвите и до днес е предмет на спорове. Различните изследователи използват различни критерии и числа. Архивът на Българското национално радио посочва оценка за най-малко 18 000 убити и безследно изчезнали в първите месеци след 9 септември 1944 г., като отбелязва наличието на различни исторически оценки.
Важно е да не превръщаме тези числа в състезание по статистика. Зад всяка цифра стои конкретен човек.
Сред документално засвидетелстваните случаи е този на архимандрит Ириней, протосингел на Софийската митрополия. Той е арестуван в дните след 9 септември 1944 г. и изчезва безследно.
Друг известен случай е този на Владимир Дипчев, син на Райна Княгиня и директор на Софийските кина. Според исторически изследвания той изчезва през октомври 1944 г.
Тези съдби показват и основния проблем пред изследователите днес – няма единен регистър, който да съдържа всички хора, изчезнали в резултат на политическите репресии. Следите трябва да се търсят в полицейски документи, молби на близки, съдебни материали, партийни архиви и свидетелства.
Народният съд – между присъдите и извънсъдебните убийства
Народният съд е създаден в края на 1944 г., а процесите започват през 1945 г. Документите по тях са сред най-важните източници за изследването на периода.
Държавна агенция „Архиви“ поддържа специален електронен проект „Народният съд 1944–1945“, чрез който могат да се търсят документи по имена и съдебни състави.
Но архивите показват нещо съществено: политическото насилие не започва с първите присъди на Народния съд. То започва още в дните след 9 септември – с арести, отвеждания и убийства без съд.
Това разграничение е важно, защото иначе различните форми на репресия се смесват в една обща статистика и става трудно да се разбере какво действително се е случило.
Когато изчезването става инструмент
През следващите десетилетия репресивният апарат на комунистическата държава се институционализира.
Държавна сигурност наблюдава, преследва и задържа хора, определени като политически противници. Срещу други са предприемани принудително изселване, изпращане в лагери или затвор.
Особено показателни са операциите срещу български политически емигранти в чужбина.
Сред тях е Борис Арсов, политически емигрант в Дания и ръководител на организацията „Левски“. През 1974 г. Държавна сигурност го отвлича от Орхус и го връща насилствено в България.
След отказ да сътрудничи на службите той е осъден и изпратен в Пазарджишкия затвор. Там е поставен в изолация, а няколко дни по-късно е намерен обесен в килията си.
Официалната версия е самоубийство. Разсекретените документи на Държавна сигурност обаче показват, че срещу Арсов е планирано неговото ликвидиране.
Случаят показва колко трудно може да бъде възстановена истината десетилетия по-късно. Понякога един документ противоречи на друг. Понякога ключовите документи вече не съществуват.
Когато изчезват и документите
След 1989 г. се оказва, че не само хората, но и част от следите за тях са били заличавани.
През 1992 г. е образувано дело срещу генералите Атанас Семерджиев и Нанка Серкеджиева за унищожаването на 144 235 досиета на бившата Държавна сигурност. По-късно Върховният касационен съд постановява присъди по делото.
В отделен случай, свързан с документите за писателя Георги Марков, е установено унищожаване на разработки на ДС. Генерал Владимир Тодоров е осъден през 1992 г. за унищожаването на документи по случая.
Тук обаче е необходима важна уговорка: липсата на документ не доказва автоматично конкретно престъпление. Но и липсата на документ не доказва, че престъпление не е имало.
Затова възстановяването на историята често се превръща в работа с фрагменти – архиви, свидетелства, съдебни материали, партийни решения и документи от други държави.
Историята на хората, които останаха без отговор
Когато говорим за безследно изчезналите в България, най-лесно е да се говори за числа.
Но числото не може да разкаже какво означава да чакаш някого, който никога няма да се върне.
Зад всеки случай има семейство, което е питало къде е човекът. Има майка, съпруга, дете или брат, които години наред са живели без сигурност за съдбата му.
Понякога архивът дава отговор. Понякога дава само част от него. А понякога показва единствено, че човекът е бил задържан – и след това следата изчезва.
Именно затова на 30 август не трябва да си спомняме само за броя на жертвите. Трябва да си спомняме за имената. Защото най-тежката последица от едно насилствено изчезване не е само това, че човекът е отнет. Тя е и опитът той да бъде превърнат в човек, за когото никога не е имало отговор. А историята започва да поправя тази несправедливост в момента, в който отново произнесе името му. І БГНЕС
-------
Анализът е подготвен от Отдел „Вътрешна информация“ на Агенция БГНЕС.
