Поезията на Вазов била “шарманка”, изсвирена от латерна
Това е първата българска книга, която стига до Япония
“Poetes bulgares” е опит да представим нашата поетическа класика пред света. Антологията се появява през 1927 г. и взривява скандал. Изгубени в превода критици вдигат много шум за нищо.
Книгата е дело на Георги-Асен Дзивгов. Роден през 1903 г. в София, той учи в Женева, Лозана и Париж. С дипломи по литература и философия работи като дипломат в Европа, Азия и Америка. Жорж, както го наричат, е преводач от висока класа. Благодарение на него четем Юго, Аполинер, Кокто, Валери, Арагон, Елюар. Френскоезичните пък се срещат с тринадесет наши лирици в “Poetes bulgares”.
Антологията излиза като издание на Министерството на народното просвещение. През април 1927 г. Държавната печатница пуска 1000 екземпляра плюс 24 специални бройки. Те са предназначени за Япония, с която току-що сме установили дипломатически отношения. Половината са номерирани от 1 до 12, другата половина с A до L от френската азбука.
Представени са Христо Ботев, Иван Вазов, Стоян Михайловски, Кирил Христов, Пенчо Славейков, Пею Яворов, Мара Белчева, Теодор Траянов, Емануил Попдимитров, Димчо Дебелянов, Людмил Стоянов, Дора Габе и Николай Лилиев. Пропусната е Елисавета Багряна, която същата година дебютира с “Вечната и святата”. Като цяло обаче
Подборката е представителна
за оня исторически момент
Не тя пали страстите, а предговорът на съставителя Дзивгов. “При един опит да запознаем френската публика с българската поезия - пише той, - би трябвало да се покаже кои нейни черти преди всичко биха породили интерес у французите. Българската поезия може да е много напреднала, може да брои няколко знаменити имена, но тя има неудобството, че с едно чувствително закъснение и с по-малко блясък, възпроизвежда почти всички фази, през които са минали големите европейски поезии, особено французката.”
Емблематичен пример е българският символизъм, модерен у нас, чак когато другаде е демоде. Далеч преди символистите извисява снага Ботев, после иде Вазов, който хвърля мост между две епохи. За него Жорж Дзивгов произнася дръзка присъда:
“Поезията му стои пред нас като някаква старинна шарманка, разкрехната и почти поломена, в която стоят заключени мелодии и картини от живота на цял народ. Сега до нас достига от тази поезия един отслабнал и твърде неточен звук, от който се наслаждаваме както от тембра на миналото или както от направата на твърде старинни оръдия.”
Поезията на Вазов била “шарманка”, тоест изсвирена от латерна. Скандал!
Проф. Иван Шишманов приживе е довереник на Иван Вазов, а след кончината му пазител на неговата памет. Той излиза във вестник “Мир” с бомбастичното заглавие “Един литературен атентат”. Според професора Дзивгов се подиграва и дори гаври, както със сакралното наследство на Вазов, така и с други автори. От високата университетска катедра Шишманов дава начало на шумотевицата.
В кампанията са омешани лични ежби
и естетически пристрастия
Васил Пундев и Иван Радославов сипят хули върху изданието. Двамата още ближат рани от една стара критика на Дзивгов. През 1922 г. в списание “Сила” ги изобличава в невежество. Сега Радославов получава амнезия и нарича съставителя “някой си Georges Assen Dzivgow”. В своето списание “Хиперион”, което е трибуна на символизма, а той негов апологет.
По това време кипи война кой да води домашното литературно хоро - хиперионци или златорожци. В ноемврийската книжка на списание “Златорог” взема думата Владимир Василев. За разлика от другите той не увърта:
“На автора на антологията г. Дзивгов аз имах случай да кажа мнението си: не е било толкоз мъчно да прецени, че скромността е налагала тъй отговорната задача за написване тоя предговор да не взема върху себе си, а да я възложи другиму. Някои изрази и сравнения - не само за Вазова (защо се експлоатират тъй много именно те, когато има подобни и за Пенчо Славейкова, за Яворова и за Лилиева?) са несъответни, дръзки, могат да се сметнат обидни - макар това да не е било в неговото намерение. Изобщо, оценката на българската поезия е твърде субективна, на някои места надменна, на други - странна.”
“Вазов - сочи Дзивгов - безсъменено би устоявал по-дълго в своето влияние, ако действието на българския поет от най-голяма важност, Пенчо Славейков, не бе дошло да го отрича тъй внезапно с неоспоримото си превъзходство.”
Интересен е паралелът между Ботев и Яворов: “Но докато Ботев бе дал живота си на един неумолим дълг, Яворов диреше смъртта заради самата нея, тя до такава степен го владееше - че той я виждаше навсякъде, чакаше я трескаво и непрекъснато говореше за нея.”
Най-сетне Дзивгов прескача Теодор Траянов и
Обявява Николай Лилиев за първенец сред живите класици
Проблемът на “Poetes bulgares” е френският. По онова време всеки уважаващ себе си литератор се има за франкофон. И превежда по своему от тогавашния световен език, какъвто днес е английският. Двата са между най-богатите и многопластови на планетата. Критиците на антологията буквално са изгубени в превода. Някои интерпретират, други откровено фалшифицират.
За да покаже какво всъщност е искал да каже, Жорж Дзивгов превежда себе си от френски на български. През октомври 1927 г. излиза брошурата “Предговорът на Poetes bulgares”. В 1000 тираж, колкото е и този на антологията. Отбелязано е, че преводът е прегледан и проверен от проф. Стефан Младенов. Езиковед с международен авторитет, той защитава книгата.
“Пред чужденците трябва да бъдем строги към себе си, а не да изпадаме в бай-ганювско самохвалство и да не приличаме на сърбите с безмисленото “Шта jе српско све jе лепо”, отсъжда професорът и добавя: “Появата на “Poetes bulgares” трябва да радва всички ония, които милеят за българщината и за славата на литературна България.”
Отрицателите на антологията настояват да не бъде разпространена. Министерството на просвещението отначало я поставя под ключ, но скоро пуска тиража на свобода. “Poetes bulgares” влиза в големите световни библиотеки и частни колекции. Стига чак до Япония, първата българска книга в страната на изгряващото слънце.
Автор: Росен Тахов
trud.bg
