Когато хубавата Елена вече не е Елена…
Представете си следната сцена.
Стоите на брега на Егейско море. Вятърът носи мириса на сол и древност.
И някъде там, в мрака на вековете, Омир разказва за Троя, за Одисей, за Ахил… и за хубавата Елена, за жената, чиято красота според мита е “разклатила”цели царства.
И изведнъж някой ви казва:
„Няма значение как са я описвали древните. Днес Елена може да бъде по-различна от това, което знаеш за нея”.
И тук спорът не е за цвета на кожата на една актриса, не е за това дали един чернокож може да играе велика роля. А …
Кой има правото да определя лицето на една цивилизация?
Гърция даде на света своите митове, но днес други държат камерите, студиата, платформите и милиардите зрители. И казано просто …. Холивуд дава образа, който светът ще запомни.
И някак си започва да се за ражда голямата тревога на нашето време.
Не защото Елена е „чернокожа“, боже мой …. а, защото утре милиони деца може да познават Омир не от Омир, а от интерпретацията на една глобална развлекателна индустрия, която все по-често пресъздава древните митове според модата на деня.
И усещането …. вече е някак си, че се “ходи по тънкият лед” на културния суверенитет.
Защото има огромна разлика между това да интерпретираш един мит и да превърнеш своята интерпретация в официалното лице на този мит за целия свят.
Омир принадлежи на човечеството, да … в това няма съмнение. Но ако народът, който е създал тези истории, вече няма силата да участва равноправно в начина, по който те се представят на света, … тогава той постепенно губи не паметниците си, а гласа си.
А … цивилизациите умират тогава, когато други започнат да разказват историята им вместо тях…
Днес спорът е за Елена, но утре може да бъде за Ахил, Одисей, Орфей… а след това и за начина, по който цяла Европа помни собствените си корени, митове и … история.
Защото битката вече не е за Троя, а за паметта… за нашата памет, за това …. какво ще завещаем на тези … които идват след нас.
