Гледах „Ергенът“ и тази нощ ще спя на светната лампа
Седнах си кротко вечерта, направих си чай, настроих телевизора и си казах: „Хайде да видим какво толкова е този Ергенът, че цяла България говори за него.“ Очаквах романтика, рози, бавни погледи и малко неловко мълчание. Получих… материал за хорър фестивал.
Още с първата поява на част от момичетата усетих как дистанционното само иска да избяга от ръката ми. Погледи – остри като лозарски ножици. Усмивки – толкова изпънати, че ако ги сложиш да държат палатка на къмпинг, няма да ѝ трябва въже. Атмосферата беше такава, че ако ги наредят на нивата да пазят посевите, не само птиците ще избягат – ще върнат и реколтата от миналата година, само и само да се извинят.
Една от участничките ме накара инстинктивно да проверя дали вратата е заключена. Не защото е страшна в буквалния смисъл, а защото излъчваше такава решителност, че ако реши да спечели сърцето на Ергена, ще го направи с план, стратегия и резервен план в Excel. Романтика? Да, но с бизнес модел.
Друга пък имаше изражение, което казваше: „Аз не съм тук за любов, аз съм тук за финал.“ Ако я сложиш на плашило в лозе, гаргите ще се организират в профсъюз и ще поискат преместване в съседното село.
И всичко това е подправено с дози драма, които карат турските сериали да изглеждат като документален филм за пеперуди. Погледи под вежди, паузи от по 12 секунди, тежки въздишки и реплики от типа „Аз съм тук, за да бъда себе си“, изречени с тон на човек, който е готов да бъде себе си, но само ако това носи рейтинг.
Най-интересното е, че след третия епизод вече не ти е страшно. Свикваш. Започваш да разпознаваш кой поглед означава „ще има скандал“, кой означава „ще има сълзи“, и кой означава „режисьорът търка ръце доволно“.
Но първата вечер беше шок. Истински културен трус. Легнах си и за всеки случай оставих лампата светната. Не заради тъмното. А защото ако някоя от участничките се появи в съня ми с думите „Трябва да поговорим“, предпочитам да я видя навреме.
Л.С.
